През прозореца се взирам да открия
на слънцето лъчите окрилени
да се запътват задъхани те към земята
и да огряват сърцата на хора засмени.
Загледах се във водатат на реката
запътила се към обширен океан,
потърсих ги в нея,но не открих
на слънцето децата да играят.
По улиците хора на тълпи
всеки своя път е поел,
хора и улици се сливат в едно,
а шумът им се губи в пространството.
Без посока поема празния поглед
търсеики нещо-незнайно какво
и с него поемат блуждаещи мислите
на един самотен и страдащ човек.
Вятърът своя път е поел,
препречвайки пътя на погледа
мислите избягват неговия хлад,
но истинския студ е дълбоко в сърцето.
Безчувствен остана човека
поел изцяло удара от живота,
осакатен без причина духът му
живее за себе си в затвор от хорски обиди.
Времето отива си в пространството
поело в себе си човешките съдби,
една съдба сама поела пътя
тя търси да открие вечността.
Човека иска само малко място
да заема в сърцата на другите
да знае,че чувствата му отговор имат
и радост донасят на друга съдба.
Не открил съдба за своята съдба,
ни отговор на своите чувства
човека духът си реши да даде
на злата сила,на злия сатана.
Той чувствата продаде за цена,
която другите не оценяваха
в замяна на всичко дарено сега
човека без чувства плътски остана.
Ни болка,радост,скръб,любов,
ни зрънце-чувство в сърце студено
съществува вече в продажника
и раната от жестоки обиди зарастна.
Човек с леден къс на мястото сега
на неговото страстно,любещо сърце
живее живота си тъмен и празен
погребал себе си преди да дойде смъртта.
Вятъра слабите клони руши,
дъждът отмива сивотата ежедневна
човека без чувства отнася го вятъра
към спомени за минали хора.
Слабостта му да обича красотата
вятъра отнасе я със себе си,
обидите на хора-обичани някога
дъждът отми ги със своите води.
Сега щастлив е той по начин
разбиран само от самия него,
но той знае,че в бъдещето рани
не ще му бъдат нанесени никога вече.